Старозагорското клане е историческо събитие от 19 до 21 юли 1877 г., включващо избиване на българското население и опожаряването на град Стара Загора от османската редовна армия, включваща 48 хилядния албански корпус на Сюлейман паша с участието на черкези, командвани от Дай Ахмед, и чирпански цигани.

След героичната Битка при Стара Загора на българските опълченци и войниците на ген. Гурко с десетократно превъзхождащия ги противник освободителните войски се оттеглят към връх Свети Никола в прохода Шипка, a османските войски завземат града.

С навлизането си в града, (тогава с население около 25 500, най-големият български град) войниците на Сюлейман паша избиват 14 500 българи от града и селата южно от града, а други 10 000, предимно млади момчета, девойки и жени са отвлечени и продадени в робските пазари на Османската държава. Значителен брой българи са избити и в старозагорските села и по пътя им към Стара Загора. Хора са одирани живи, печени на кол, разпъвани на кръст и приковавани. На бременни са разпаряни коремите и са вадени неродените деца. Само в църквата „Св. Троица“ са изклани 2500 души. Изколват и събралите се в „Св. Богородица“ и „Св. Николай“. Храмовете са обстрелвани с артилерия и изгорени. Това е може би най-голямото документирано клане в българската история и един от най-трагичните моменти за Третата българска държава.

Градът е изгорен до основи и обезлюден. Малкото останали живи се спасяват с бягство в Северна България, където престояват до пролетта на 1878 г. Много от тях не се завръщат повече в Стара Загора. Дори много тогавашни съвременници смятат, че повече на това място няма да съществува град.

Бременните жени са разпаряни и от коремите им са вадени неродени деца. Хора са нанизвани на шиш и печени като човешко чеверме. Българи са одрирани живи, а кожите им са напълвани със слама и са окачвани по дърветата. Много са изгорени живи, някои първом поляти с газ. Други са горени на жертвеници, имало разпънати на кръст приковани, пален е огън на гърдите на трети и е варено кафе. Млади жени са карани голи да играят кърваво хоро където са озлочестявани и после изклани. В църквата „Св. Троица» са изклани 2500 души, много тела на избитите остават прави, защото няма къде да падат труповете.

Изклани са и укрилите се в храмовете „Св. Богородица» и „Св. Николай», които са обстрелвани с артилерия и запалени. Избити са между 14 000 и 15 000 българи, още към 1200 умират глад и преживяните ужаси. В Турция са отвлечени към 10 000 млади момчета, момичета и жени, малко от които се връщат. Околните села имат същата съдба. Това е може би най-голямото документирано клане в българската история. Градът е напълно изпепелен и след Освобождението е изцяло изграден наново.

„... В къщата на Хаджи Димитра имало около 50 – 60 души селяни, все приятели, с жените и децата си. Турците нахлули вътре и започнали да убиват наред. Янка, съпругата на Трифон Спасов, успяла да избяга, но била застигната, уловена, и след като я обезчестили, ѝ отрязали езика. Тя кървави сълзи ронела и всячески се мъчела да даде някакви обяснения за турските зверства при избиването на хората, както и за нейното обезчестяване, но нищо не се разбирало от движенията ѝ...”

„... Къщата на Драгия Куюмджиоглу била на 2 отделения с по 5 – 6 стаи, изби, конюшни, сенници и широки дворове. В двете отделения се събрали около 500 души. Турците запалили къщата с газ и тя цялата пламнала... Щом се отворили вратите и окаяните българите се показали навън, почнали един върху друг да се повалят и всички били избити или изклани с изключение на неколцина, които незабелязано се промъкнали през тълпата...”

В друго отделение на тази къща имало до 200 души граждани и селяни. Турците нападнали и без съпротивление влезли вътре. Най-напред уловили Стоил Куюмджи Драгиев, на когото отрязали ръцете от раменете и той паднал на земята. Всеки почнал да поднася парите си, часовник, пръстен и молел за милост, обаче нито един от тях не бил помилван, а всички били изклани; между тях имало и някакъв млад свещеник от селата, на който запалили брадата и косата с кибрит, после го полели с газ и жив го изгорили....”

„... В къщата на кожухара Минчо имало събрани 200 души граждани и селяни – повечето жени... лутали се насам-натам, докато нападнали турците, които почнали да убиват, когото където настигнат, да колят и покрили целия двор с мъртви тела. Малцина сполучили да избягат през дола и то затова, че къщата била в края на града...”

”... В един обширен двор се намирали къщите на Георги, Сава, хаджи Иван и хаджи Марко Дечеви, където се събрали повече от 200 души граждани и селяни. Турците, като нахлули в този двор, най-напред запалили онова отделение, което било пълно с жени. Огънят обхванал къщата, злощастните жени започнали да излизат, но щом се показала баба Драгулица навън, един манафин я застрелял и тя се проснала на земята, без да помръдне, а другите се върнали в горящата къща. В това време избата се изпълнила с такъв дим, че око с око не се виждали. Скритите там почнали един по един да излизат и да се търкалят около прага простреляни. Паднала Дешка Георгиева, паднал абаджията Кольо, натрупали се една върху друга селянки, другите се върнали назад, подът бил вече тук-там прегорял, провиснали черни трупове. Жени и деца пищят, пушките гърмят и след няколко минути къщата се сурнала и всичко утихнало. Хаджи Марко бил уловен и в гушата като свиня прободен. Той дълго време хъркал и най-после издъхнал. Други 3 отделения в този двор – така също заедно с хората – изгорели....”

„... Вкупом около 150 отишли в къщата на Иван Лещов, а после на Стефан Тодоров и в избата се скрили. След малко черкезите разбили пътните врата, изпълнили двора, взели да лискат газ по вратите на къщата и скритите в избата били принудени да излязат. Черкезите ги претърсили един по един. Взели всичко, което се намирало върху тях, после ги закарали в къщата на Малкоча, където отделили жените настрана, а мъжете до един изклали до самите пътни врати...”

„... Тодор Славчов имал в къщата си едно затулено дамче за добитък, в което се наблъскали до 30 души граждани, селяни и един русин. Турците ги намерили надвечер и до един ги избили, а Никола Иванов, рязан по главата, по раменете, по ръцете паднал между убитите и там се спотайвал. След малко време дошли туркини за плячка и с възхищение казвали: „Машалла, машалла и тук има няколко свине убити“, като обикаляли избитите и се подигравали с тях; пристигнали десетина души турци, които започнали да преобръщат труповете и да ги претърсват. Една от туркините така силно ударила Никола по главата, щото цял потреперел от този удар и турците изново го накълцали. В такова положение той лежал между мъртвите без хляб и вода до събота и тогава избягал в Търново, където в болницата очиситили червеите от раните му и го изцерили...“

„... В къщата на хаджи Станко Минчев се събрали до 300 души почти само селяни. Турците ударили огъня на къщата и едни от тях изгорели, а други, които искали да избягат, всички били убити и хвърлени в долапа на градината...”

„... Къщата на Унджи Генчо била двуетажна, с 8 стаи, изба, ракиджийница, 2 конюшни, широк, добре ограден двор. Около 2 ч. цялото здание за запълнило с мъже, жени, деца, граждани и селяни. След малко време турците нападнали, счупили вратите, нахлули в двора и почнали да убиват наред и мъже, и жени, и деца – даже и пеленачетата. Избили почти всички, обрали ги, обрали къщата, а после я запалили. Тук баба Дафина Андонова неволно била зрителка на много неща. При това паднал убит мъжът ѝ Андон, брат му Петър Славов, Неделковите 4 сина – Коле, Къне, Иванчо и Михаил, Марийка Михайлова и 2-те ѝ деца, годиначета близнаци. В завръщането си след Освобождението из пепелищата на тази къща изровили 250 глави и десетина коли кости, които закопали в 2 гробници в Пеленишките гробища...”

„... Според показанията на Марийка Иванова Ахънова, която била в къщата на Коле Гюпхаленеца до самата църква „Св. Троица“, там загинали много хора. В църквата и двора се събрали над 2 500 души, натъпкани един до друг, така че нямало игла къде да падне. Турците нахлули в църквата и клането, убиването и обирът продължили няколко часа. Ахънова, скрита в един долап, била свидетел на всичко, и по-късно не намирала думи, с които да опише турските зверства при избиването на хората. В някои ъгли на църквата избитите оставали прави, защото нямало къде да паднат труповете...“

„... В къщите на Никола, Иванча и Симеона хаджи поп Димови жертвите наближавали числото на онези в църквата „Св. Троица“. В 2-те, обградени със здрави стени 2-етажни здания, имало до 2 000 граждани и селяни, почти всички били зверски убити и обрани...“

„... Така черница, наричана по турски шам-дудъ, се намирала в двора на Пенчо хаджи Славов, на която се качили мъже, жени и деца, повече от 30 души. Гъстите листа затулили и хората никак не се виждали; но някое от децата си изпуснало феса на земята, турците обърнали внимание, почнали да стрелят и скритите като пилци падали. В това турците намерили голямо удоволствие. Щом удареният се сгромолясвал и простирал на земята, казвали: „Още една гарга падна, стреляйте“! В разстояние на няколко минути под черницата било застлано с трупове...“

„... Къщата на Стоянча Попоглу, в която имало около 200 души граждани и селяни, след като била обградена от турците, после запалена, всички, които излизали навън, за да избегнат огъня там, на място оставали (убити)...”

„... Побягналите към конака на Шемши бей около 250 души селяни, мъже, жени, деца – едни избити, а други до един изклани. В съседната къща на Кара Къне били изклани до 80 души мъже, жени и деца...”

„... Дворът на Салханата бил пълен с коли и около 400 души мъже, жени и деца от селата. Всички до един избити... В избата на Коле Кавалджиев и в къщата на Атанас хаджи Колев били избити до 150 души...”

„... Къщата на Сапунди Танев била пълна с с граждани и селяни от двата пола... Според показанията на Гана Василева тук били изклани до 500 души и дворът до 4-те пръста в кръв потънал, тъй щото и обущата на краката се пълнели. Само няколко момичета и млади жени били помилвани...”

„... Шопът Димитър, 70-75-годишен човек, богат търговец, считан от гражданите за милионер, уловен от турците заедно със сина си Наня, взели им парите къде каквото имали, после ги вързали, повалили ги на земята, напалили огън на гърдите им, сварили си кафе, пили и си отишли, а Димитър и синът му умрели от болки...”

„... Двама турци от старозагорските села уловили един познат на тях българин на име Марко, също селянин, повалили го на земята и го заклали. После го качили пред един дюкян на стряхата и викали: „Ха, Марковото месо е евтино, една ока 5 пари“. Рязали късове и из улиците хвърляли.“....

„... В лозята Османица (сега Гебран махала) на една круша бил закован с гвоздеи на ръцете и краката един мъж и след Освобождението намерили голите кости...”

„... Сали Дерлиоглу със своите 2 другари отишли в къщата на съседа си Черен Кольо, уловили го и в двора на една черница по ръцете и краката го заковали...”

„... На крушата в една нива (сега двор на Кольо Суровчето) имало закачени „няколко кожи от хора, пълни със сено“...“

„... А сутринта закарали на Аязмо баир, дето по бадемите висели около 20 души мъже, жени, деца, а някои и с краката нагоре...”

„... На 70-годишния старец дядо Дянко рязали черепа и извадили с клечка мозъка му, като че ли правели някаква медицинска операция...”

„... Енчо Славов от същото село (село Саръ Смаил, дн. Самуилово) бил в дома на свещеника Стайо и като сполучил да избяга, видял в една къща труповете на мъж и жена заголени, членовете им отрязани и поставени върху тях за поругаване...”

Според сведенията на Г. П. Русески, който обиколил 14 села в Старозагорска област след кланетата, само от тези села били избити около 3 200 души мъже, жени и деца.

От тези, които успели да избягат след кланетата в Стара Загора, по-късно умрели 1200 души от раните си, студ, глад и болести (само възрастни, без да се броят децата).

От заловените жени, млади момичета и деца по заповед на Сюлейман паша бил образуван специален лагер на мястото на днешния паметник на Свети Георги, където войниците дни наред ги изнасилвали групово и тероризирали по най-дивашки начин. Карали ги да им играят голи хоро и садистично се забавлявали с нещастните жени, загубили семействата си. След издевателствата тези жени и момичета били откарани като роби в Цариград и Одрин. Техният брой надхвърлял 10 000 и само единици от тях успели по-късно да избягат и свидетелствали за убийствата и кланетата. В книгата на Д. Димитров поименно са посочени някои от тези жени, продадени като роби.

По време на Старозагорското клане, Сюлейман паша отседнал на лагер на върха на Аязмото, там където днес е църквата „Свети Теодор Тирон“. От някои откъслечни данни става ясно, че в този лагер на Сюлейман паша, а и на други места, са извършвани странни ритуални убийства на пленени българи. Например на 21 юли край женския лагер при Латинските гробища докарали около 50 мъже граждани и селяни, навързани на въже. Турците ги закарали до шатъра на Сюлейман паша и ги застреляли, както били вързани. Други били горени живи на жертвеници, описани по-късно от даскал Петър Иванов. Част от ритуалните убийства било разпъването на кръст и заковаването като Христос с гвоздеи на ръцете и краката.

Свидетелствата на даскал Петър Иванов допълват цялостната картина:

„Беше късно, като влязох в града. Но какво думам? Град вече нямаше... То беше само куп от развалини от страшни по-страшни.

На другия ден излязох да обходя развалините. Само скръбни сцени видях. По улиците само кости и глави, кости и глави на 14 000 души изклани мъже и жени от „героя“ Сюлейман паша. По-страшното беше и това, че в това същото време се връщаха робините старозагорски от Одринско, където Сюлейман, след като изклал мъжете им, беше ги изпратил да оплакват дните си немили недраги в одринските кърища.

Всички тези нещастници знаеха местата, където пред очите им бяха изклани мъжете им, синовете им и дъщерите им. На тези места те с висок глас оплакваха останките на своите чеда и съпрузи, като прегръщаха костите и огнилите им дрехи. Нищо не виждаше човек, освен кости и глави, а тук-там гъсти женски коси, които окапали от изгнилите женски глави... Черквите изгорени, опозорени..., пълни с изгнили человечески трупове. Черквите „Св. Троица“, „Св. Богородица“ и „Св. Николай“ с трупове, разрушени и дупките от гюллета (снардяите) още се забелязват тук-там. Само „Св. Димитър“ беше оцелял, защото беше здраво озидана, само отвътре беше изгоряла.

Но край тези възмутителни картини едно баснословно множество кучета, които се бяха настървили от ядене на човешко месо, придаваха още по-голям страх на зрителя със своя див и необикновен вой. Човек не можеше да се приближи към тях – толкова бяха подивели. Тези кучета се избиха до едно.

На третия ден от пристигането ми в Стара Загора обиколих околностите на града, особено баира, наречен Аязмото. Тук аз видях нови дири от най-безчеловечни свирепости. Освен многото кости и глави, които се срещаха на всяка крачка, на едно дърво видях цял един човешки скелет. Обесеният нещастник се сплул на дървото, без да имало някой да го снеме, и само скелетът му беше останал. Току при края на града видяхме жертвеници, дето живи хора са били горени от „героите“ на Сюлейман-пашовата войска. По-нататък друго възмутително зрелище. На клона на едно дърво висеше изсушена една кожа. Повзрях се в нея и за голямо мое удивление видях, че това беше человеческа кожа, от която заключих, че притежателят и трябжа да е бил дран жив. Тази кожа после се тури в спирт и когато един английски кореспондент мина през града ни, дадохме му я да я занесе подарък на Биконсфилда. Англичанинът я взе и я занесе със себе си. След няколко дни събраха отчасти костите и главите (от които повечето бяха разцепени с нож) на изкланите нещастници и ги заровиха в Новомахленските гробища, близо до Чирпанския път. Нека не остане без забележка, че повечето от изкланите принадлежат на околните села от Старозагорската и Чирпанската околия, които се били събрали в град Стара Загора за защита.

От разказките на някои стари жени, кото останали живи и били зрителки на турските свирепости, научих, че младите жени и девойки, които имали злощастието да попаднат в ръцете на зверовете турци, били предмет на най-позорни истезания. Едно голямо множество голи млади жени се принуждавали да играят хоро и след като се насилвали да удовлетворят скотските си страсти на мъчителите си, се изклали до една. Писъкът на тези нещастници стигал до небето, но то било глухо към техните стенания...

Ти трепериш читателю, от разказа на тези ужаси; имай присъствие на духа. Помни, че скъпоценната свобода тъй се спечелва и че нейното запазване иска по-скъпоценни жертви. Помни, че духовете на тези мъченици, които летят над жертвеника си денонощно, викат „отмъщение, когато настане сгода за тази ценна минута.

Юлий Викед описва ужасите, на които става свидетел, по следния начин:

„... Аз не съм в състояние да опиша ужасите на сцените, на които за мое нещастие съм бил донякъде свидетел – очевидец и сега даже, като си припомня за тях, кръвта ми замръзва в жилите. На нещастния град Стара Загора налетели не човеци, а като че ли били някои бесни дяволи. В плен никого не взимали, а всеки, без разлика, с байонета пробождали, или с ятаган посичали и на повечето от ранените глави отрязвали. Болни, жени, деца, старци и всичко, що дишаше живот, без милост убивали, или в пламъците на горящи къщи хвърляли. Башибозуците, които дойдоха със Сюлейман паша от Албания, върлуваха и беснееха по-страшно от самите дяволи; те убиваха без ни най-малка причина всекиго, само и само да наситят своята страст. Офицерите, ако би могло да се употреби такова наказание за албанските или други такива нередовни войски на падишаха, бяха изгубили всякаква власт над побеснелите и преспокойно гледаха, докато се наситят....

·  ·  Г. Димитров, Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение, Пловдив, 1895

·  ·  том 3, Руско-турската освободителна война, София 1899 г.

·  ·  даскал Петър Иванов, Възпоминания от разбърканите времена, Стара Загора 1885 г.

·  ·  Димитър Илков, Принос към историята на град Стара Загора, 1908

·  ·  Донка Йотова, Документален сборник. 125 години от Старозагорското клане, София 2002

·  ·  даскал Петър Иванов, Възпоминания от разбърканите времена, Стара Загора 1885 г.

·  Донка Йотова, Документален сборник. 125 години от Старозагорското клане, София 2002