НЕ ЗАБРАВЯЙ! В памет на България! 

„Възпоминания от Батак“ с подзаглавие „Разказ на едно дете“ е стихотворение от Иван Вазов, написано през декември 1881 година в Пловдив.

Стихотворението е написано по разказа на Иван Тодоров Ганев, който по време на Баташкото клане е бил малко дете и впоследствие приютен в дома на Вазов в продължение на няколко години. Вазов разказва на проф. Иван Шишманов:

„ Това беше едно момченце, сираче от Батак, което прибрах в къщата си. То слугуваше и ходеше на училище. Казваше се Иванчо, детския му стил съм запазил в разказа. “

Едва ли има българин, който да не се разплаче от думите на детето от Батак, оцеляло от кланетата и увековечени от Иван Вазов.

Трудно е да си представим цялото това страдание. Но нека днес да мислим и да си спомняме единствено в памет на жертвите. За да разкажем на децата си, и да не допускаме да ни промиват мозъка с измислици като "османско присъствие". ?

Иска ми се преди да прочетете разказа на Иванчо, да прочетете и следното:

На цели 7 страници в авторитетното списание Ричард Селсър разказва за събитията около потушаването на въстанието и определя Баташкото клане като началната точка на геноцида.

Авторът пише: “Модерната ера на геноцида започва в един забравен край на Османската империя, но не както всички си мислят, в Армения през 1915 г., а в едно малко българско селище през далечната 1876 г.
Това събитие – клането на жителите на Батак – е част от Априлското въстание срещу османското управление в България. Днес то е само малка бележка под линия в историята.

-----------------------------------------------
ЕТО ВИЖТЕ ПОСЛЕДИЦИТЕ ОТ "ОСМАНСКОТО ПРИСЪСТВИЕ":

По изчисление на демографи от ранга на проф. Христо Гандев, днес щяхме да бъдем толкова, колкото държави като Великобритания, Франция и Германия, т.е. между 60 и 80 милиона, ако не бяхме попаднали под османско владичество. ТУРСКИЯ ГЕНОЦИД В БЪЛГАРИЯ, ЗА 569 ГОДИНИ /от 1344г. до 1913г./, е виновен за изтреблението на повече от 10 милиона българи.
Според историка Божидар Димитров 70 на сто от румънската нация днес е от романизирани българи. И ако по
думите на нашите възрожденци преди Освобождението уж сме били между 5 и 7 милиона, след първото преброяване след Освобождението от турците, се установява, че дори заедно с неосвободените краища на България в Османската империя в Княжество Румелия, Македония и Тракия, българите сме били не повече от 2,5 млн. души.
При това с народностна снага от гъсто вклинени мюсюлмански маси от българи по произход, които обаче не се смятат за българи.
Относно арменския геноцид, Орхан Памук заявява че: „Никой не смее да го каже, но аз го казвам – турците са избили 1 000 000 арменци и 30 000 кюрди.

Арменския геноцид е признат в целия свят, НО КАКВО ЩЕ СТАНЕ С БЪЛГАРСКИЯ ГЕНОЦИД? ИМА ЛИ БЪЛГАРСКИ ПОЛИТИЦИ, КОИТО ЩЕ ЗАСТАНАТ ЗАД БЪЛГАРСКИЯ НАРОД, И ЩЕ ПОИСКАТ ПОНЕ "ИЗВИНЕНИЕ" ОТ ТУРЦИТЕ, ЗА ИЗТРЕБЕНИТЕ И НЕРОДЕНИ МИЛИОНИ БЪЛГАРИ?

Възпоменание за Батак

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

Като ги изклаха, чичо, аз видях...
С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика...
И издъхна бачо... А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук...
А ази бях малък и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума...
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче...
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.

А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина -
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен - някой ги запря...
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях...
Подир две години посрещнахме Гурка!

Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо... много е далече...
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.

Иван Вазов, 1881

Па пристъпи стрина три-четири крачки,
заплю го в очите със кървави храчки
и дорде изтрие той с ръка лицето
ядно му прободе с остър нож сърцето.
После стана страшно. Всички живи хора
вечен сън заспаха, чичо, под топора.
Никой не продума, никой не помоли,
лягаха самички на дръвника, голи,:
галеха го сякаш бе възглавка мека,
та дано направи смъртта им по-лека.
За да може всеки шия да намести,
трябваше трупът предишен да отмести.
От тела човешки грамада растеше,
кръвта като чучур от рани шуртеше,
тук изклаха много майки и деца,
тук видях как вадят из гърди сърца,
и как с дива ярост и бяс във очите
режеха без милост на майките гърдите,
бебета невръстни бучеха на шиш!
Чуваш ли ме, чичо?.. Казвай!.. Що мълчиш?...
Аз дочух тогава - ще палят селото!
Веднага побегнах горе към школото,
но и там цареше врява и тревога.
Писъци човешки стигаха до Бога.
Скрих се в тъмнината, слушах отдалеч
и добре разбирах: - там е също сеч.
После поутихна тази страшна врява,
стана много тихо и там и тъдява,
пропълзяха сенки край мене човешки,
от страх не разбрах ги - живи ил мъртвешки.
За гърлото сякаш някой бе ме хванал.
Изведнъж школото цяло в огън пламна.
На сганта проклета сред крясъци диви,
изгоряха,чичо, двеста души живи,
дирили закрила там под дюшемето,
в огнения пламък найдоха небето.
Изгоряха,чичо, а аз дирех мама
и затичах бързо да се скрия в храма.
В него - стари, млади, деца като мене...
Изведнъж дочу се:Храмът обграден е!...
И тогаз започна най-страшното нещо:
Вътре стана душно и така горещо,
че измряха много деца, стари хора,
а псувни, закани чуваха се в двора!
През един прозорец хвърлиха пчели,
те когато жилят, знаеш как боли?
После пък хвърлиха запалена слама!
Падна върху мене!..Писнах!...Чула мама,
По гласа ми, чичо, мама ме познала,
само подир малко бе ме прегърнала!
Нищо не ми казва, гледа ме в очите,
а като от извор бликат й сълзите,
сякаш, че не вярва, че сме живи двама!
Плаках много, чичо, плачеше и мама...
А до нас - децица, малки, в пеленички,
от глад и от жажда смучеха ръчички,
за водица капка плачеха със глас,
но вода във храма нямаше при нас.
Устничките малки, напукани, в рани,
мажеха ги майки с кръвта на заклани.
Аз видях там майка една, че се кръсти,
па в земята почна да дълбай със пръсти,
после втора, трета...За свойте дечица
майките в земята търсеха водица.
Вода не найдоха... Найдоха смъртта!
Тя смъртта тук влезе през една врата,
разтворена с трясък, с пушки с ятагани...
Хиляди човеци бяха тук заклани...
В един тъмен ъгъл бях се вкопчил в мама
и за миг очите отворих си само
и видях...! О, чичо, как да ти го кажа?
Туй не може никой, никой да разкаже.
И да ти го кажа, ти го премълчи!
Аз видях тук, чичо, видях го с очи,
как един поганец, кървясъл от злоба,
с ятаган разпори майчина утроба
на една невеста. И как тя умря!...
Майчицата клета - тя и не видя
рожбицата своя още не родена
как от ятагана бе разполовена.
Слушаш ли ме, чичо?...Слушай и мълчи!
Аз видях тук още как вадят очи!
Мушнат с ятагана във лицето живо
и след миг извадят окото красиво,
от страшната рана кръвта заклокочи,
нов мах с ятагана, главата отскочи,
а трупът политна, гърчи се на пода...
От тела човешки бе заприщен входа,
кървава грамада от труп върху труп,
живи, полуживи и мъртви на куп...
Пак очи затворих, мама ме притисна,
закри ми лицето, после страшно писна,
залитна и падна. Паднахме и двама
прегърнати с обич, аз с трупът на мама.
Мамо!..Мамо!..Мамо! - плачех в тъмнината,
докато усетих удар по главата ...
Черепът ми, чичо, с ятаган посечен
вечно ще напомня онзи ден далечен!...

В храма беше тъмно. Тъмно като в храм.
Над черепи бели дълго стоях ням,
черепите гледах как във мрака греят,
сякаш че нашепват:"Мъртвите живеят!" 

bgr.news-front.info/2016/03/20/turskite-klaneta-nad-blgarite-islyamska-drzhava-ne-e-novo-yavlenie-za-sveta/#disqus_thread  /ако имате здрави нерви, можете да посетите страницата, след като разбира се видите снимките - документи на османското присъствие/ .



СТАРОЗАГОРСКОТО КЛАНЕ, СЛЕД ГИБЕЛТА НА ПОДПОЛ. КАЛИТИН - още един спомен от мирното "османското присъствие".

Изписани са хиляди страници. Днес някои продажни безродници се опитват да го омаловажат и дори зачеркнат. Под диктовката на продали се на Анкара политици, депутати и министри, те вече пренаписват учебниците по история и литература и промиват мозъците на нашите деца. „Робство е нямало, имало е някакво османско присъствие и българинът е живял относително добре и спокойно” А една мастита писателка-османистка, агент-доносник на ДС, се опита да ни убеди, че „турският спахия не бил чак толкова лош и вреден човек”/!?/…

Всъщност, това целят плановете „Йозал” и доктрината „Дълес” – народ без историческа памет, без добро образование, с ниска култура, народ на слуги и безотечественици…

Въпросът ми е реторичен и всеки нормален и честен българин би казал, че вярно е второто. Тук не искам да припомням позицията на някои наши управници, които не смеят да произнесат тези две думи: „турско робство”. Това направи дори Гоце Първанов, който за съжаление, е дипломиран историк! Но нека да ги оставим, историята скоро ще ги забрави. Да се поровим малко в нея, да припомним само някои факти и моменти.
Без съмнение, всеки народ в своята история е бил през определени периоди под чуждо владичество. За по-дълго или за по-кратко. Нашето иго продължи от 1393 до 1878 и се оказа не само сред най-дългите, но и сред най-страшните, най-варварските, най-жестоките. Защо?

И това е нашата трагедия, с фатални последици, които усещаме и сега. През далечната 1393 година, когато пада Търново – ключовете на крепостта турците получават след коварство – от свои шпиони венециански евреи! – България е държава на 712 години, а Турция на 72! Знаем, че в началото на 14 век Осман I основава в Мала Азия държава с главен град Бурса, а по-късно разсипва прекрасния Константинопол, за да го превърне в своя столица и да оскверни импозантния християнски храм „Света София”. Оттогава до Кримската война /1856/ тази милитаризирана азиатска империя воюва непрекъснато повече от 500 години – по точно 532 години. Воюва за чужди територии, поробва цели народи, унищожава материални и духовни ценности и не създава нищо, за разлика от другите империи през този период – Англия, Франция, Австро-Унгария. А България поне три столетия преди това вече има свои книжовни школи /Преслав, Охрид, Търново/, писатели /Константин Преславски, Константин Костенечки, Патриарх Евтимий/, развита просветна система, самостоятелна църква и дори своя патриаршия. Докато Османска Турция е изостанала във всяко отношение, безпросветна държава, която се олицетворява от спахията – турчин на кон с ятаган в ръка, готов във всеки момент да граби, опожарява, насилва, мародерства и убива. И той го прави цели 485 години! Според исляма, в който е обучен да вярва сляпо, без изобщо да мисли, колкото повече християни или неверници изтреби на земята той, толкова по-щастлив ще бъде в мюсюлманския рай!